Понякога толкова завиждам на Александра.
Например, тя може да се вози на шейна, лежейки на гърба си. Разперва се като звезда, а аз я возя. Тя притихва и се взира в небето. Така изглежда, сякаш всичко знае за него и това съвсем не е астрономия. Аз вече не мога така. На мен са ми пораснали неудобни дълги крака и в нито една шейна не мога да се събера легнала. Теоретично, разбира се, всичко е възможно... Възможно е, например, да счупя някоя врата и да се пусна на нея. Но тогава съвсем няма да съм в състояние да мисля за небето, защото през цялото време ще мисля за Роуз от "Титаник".
Завиждам още на Алекс, защото тя ако не е съгласна с нещо, идва при мен и открито ми го заявява. Със силен рев и ултразвук. Това е най-лошият звук на света. На него ми се иска да отговоря с още по-силен, но не ми позволяват годините, възпитанието и едно висше образование. По-лесно ще сваля от себе си любимата си блуза и ще я дам за благотворителност, отколкото да се противопоставя на Александра. Ето, аз не мога да бъда несъгласна като нея. Не умея толкова театрално и с патос да крещя. А понякога ще е много полезно. В данъчното, например, или при раждане на дете. При зъболекар също може.
Завиждам ѝ още, защото тя си ляга в 9 часа вечерта. Навсякъде е написано, че ако си лягаме между 9 и 12, ще отслабваме по-лесно и очите ни ще изглеждат добре. Алекс е точно такава – сладка, че ти идва само едно – да я погъделичкаш и целунеш по корема. А аз не мога да си лягам в 9. Кога ще живея тогава?
А най-голямото нещастие за Александра е, когато ѝ свършат макароните. Или когато си пъхне и двата крака в едната дупка на гащичките. Много театрално страда в този момент. Гащите може да метне в далечния ъгъл, а над свършващите макарони да ѝ се налеят очите със сълзи и затрепери брадичката. Аз не мога вече така. Всичко сдържам в себе си. Ако кафето е свършило по-рано, отколкото тирамисуто, страдам мълчаливо. И дори когато тирамисуто свърши, не ми трепери брадичката. А в душата ми в този момент тъгата е вселенска!
И още, ако Алекс се умори да ходи, то аз веднага я вдигам и нося. Или я возя. Или я подхвърлям към небето, за да я ободря. Понякога съпругът ми я слага на раменете си и тогава е толкова щастлива и покорна, сякаш не е дете, а принцеса. По-рано се държеше за веждите му, но после придоби опит и вече се държи здраво за косата му, каквато почти няма. Не в смисъл, че е плешив, а в смисъл, че не е рокаджия с коса до кръста.
А аз не мога да правя това отдавна. Когато съм уморена, мен никой не ме слага на раменете си и не ме подхвърля към небето. Един път така си протърках петите, че на следващия ден едвам успях да отида на работа. А там, на работа... и до тоалетната едва успявах да ида. Но отидох тогава, обувките ми убиваха, но аз вървях. А ако бях дете, щях да седна на асфалта и да заплача със страшен глас. И всичко щеше да се реши веднага. На количката щяха да ме сложат или на могъщи рамене и петичките да ми целуват. Цял един работен ден щеше да е спасен. И цяла човешка пета!
Но има един огромен плюс.
Когато си възрастен, можеш да си раждаш такива като Алекс. Защото няма по-мощен импулс за развитието на собствената ти личност от раждането и възпитанието на човек.
Това е толкова сложно, толкова вълнуващо и така интересно едновременно, че понякога искам да избия някоя врата, да направя на нея звезда, да зяпам в звездното небе и да намеря отговори на всички въпроси.
Защо Роуз от „Титаник” не скочи?
Дали е манипулация 58-та молба да занеса жираф в яслата?
Какво да направя с момчето, което тупна Алекс с лопатка по главата? Да го тупна ли с лопатката по дупето? Да тупна ли и баща му по задника? Да счупя ли лопатката с коляно и да разпръсна останките по площадката? Или да кажа „омммм” и да си се представя на брега на морето?