Аз не съм такава!

Най-страшното в кризата на три годишните са бабите.

Мама казва: "Моите деца не бяха такива!". Нейните деца сме аз и брат ми. А да, ако аз случайно не съм научила тази информация, за по-сигурно тя ми го казва най-малко веднъж на ден. При това вижда Алекс не повече от веднъж седмично. Изобщо, струва ми се, нашата баба вече е време да напише книгата "Майка", но тъй като това заглавие съществува, може да използва "Децата ми".

  • Когато Алекс се роди и започна да се оригва, връщайки значително количество кърма, го правеше много качествено, редовно и за дълги периоди. И мама казваше: "Моите деца не правеха така!". Което означава – трябва спешно да се направи нещо по въпроса. Какво точно трябва да се направи тя по няколко пъти на ден се опитваше да ме посъветва по телефона. С едното рамо аз задържах телефона, а на другото – повръщащата върху котката двумесечна Алекс. И исках да ударя глава в стената. Към петия месеца тя рязко спря да повръща без никаква намеса.
  • А веднъж Алекс промени мнението си и не искаше, и не искаше да се вози в количката като 30 минути ходи самичка. Обаче на 31-вата минута започна задъхано да мрънка, че не може повече, стига, достатъчно, находила се е, „сега ме вземи и носи”. Викаше силно и почти ме матира. Майка ми, на която се случи един път (!) да се разходи с нас, и то в тази 31-ва минута от въпросния пърформанс, каза: "Моите деца не бяха такива! Трябва да направиш нещо.". Аз отново нищо не направих, след една седмица на Алекс „ѝ мина” и тя отново се влюби във возенето в количката, даже повече отпреди.

Този списък може да продължи безкрайно – от зъбите до гърнето, но няма да го продължа, защото не съм такава.

Сега Алекс е в кризата на тригодишните, която по същество се проявява само в две неща, когато ѝ кажеш: "Хайде, отиваме на разходка (или да си измие зъбите)", тя казва: "Не!" и държи твърдо на своето. Тъй като се начетох на куп психологически четива, тръгването на разходка и миенето на зъбите при мен се получава без скандали и истерия, единственото което е, че нещата не се случват толкова бързо, колкото бих искала. Но работя над това.

Когато един път в седмицата тя отива при баба си на гости, откъдето вечер я взима съпругът ми, баба ѝ после си мери кръвното и диша дълбоко. И защо? Защото Алекс ѝ казва: "Не, няма пък, няма да го направя!". И баба ѝ, която (естествено) такива деца не е имала и нейните не са били такива, до такава степен не знае какво да направи, че първоначално непокорното "не" се превръща в класическа детска истерия и се тресе цялата къща.

А после майка ми непременно се обажда и казва: "Това е ужасно". А аз ѝ отговарям: "Преди половин година ти купих книга. Прочети от нея поне една глава и всичко ще ти стане ясно, ще разбереш какво точно трябва да правиш". А тя отговаря: "Но вие не сте били такива!". И ми дава да разбера, че очевидно точно аз няма да получа наградата "Най-добрата майка на годината".

Интересно е, вие също ли не сте били ТАКИВА? Или просто в паметта на нашите родители са се изтрили всички ужасни и трудни моменти?