Уроци за живота от нашите деца

Повече искреност и творчество, по-малко безразсъдни постъпки и егоцентризъм... Децата ни мотивират понякога и против желанието ни отново да откриваме сами себе си и да показваме най-доброто, което има в нас. Вгледайте се внимателно: ние можем да научим толкова много от нашите деца.

Да си родител е не само щастие. Това е още и да откриваме отново себе си и света около нас. Наравно с нашите деца и ние самите израстваме вътрешно. Променят се отношенията ни с другите членове на семейството, с хората като цяло, променя се гледната ни точка, пречупена през собствения опит.

Възпитаваме не само ние: децата ни всеки миг ни учат  да гледаме с други очи на различни неща, на нашето поведение, решения и постъпки. Те ни карат да се замислим над това, в което преди това сме били абсолютно уверени и да се замислим кои сме ние. Понякога ни се струва твърде сложно, но никога не е безполезно.

1. Отново да преживееш детството

"Когато златната рибка на моят син умря, той беше неутешим, – казва 40-годишната Марина. – Аз веднага си спомних себе си, когато бях на седем години, точно толкова на колкото е той сега. Колко дълбока и безизходна ми изглеждаше тогава мъката! Тези спомени станаха повод да му разкажа за собственото си детство".

Заедно с децата ние отново преживяваме собственото си минало, с неговите огорчения и страхове, радости и обиди... Сякаш отново откриваме това време – от раждането до юношеството, времето на важни промени и запознанства с реалния живот.

"Детството на нашите деца отново събужда забравени за нас емоции, – обяснява психотерапевтът Михаил Папуш. – Така 35-годишен мъж отново се чувства дете и общувайки с малкия си син може изведнъж да открие какво му е липсвало на него самия в детството. Осъзнавайки това, възрастният може да започне по нов начин да се отнася към своите детски проблеми, да преосмисли този опит и да промени към по-добро живота си".

Възползвайки се от шанса да надникнем в своето минало, ние можем да черпим от него сили, за да израснем вътрешно.

Децата имат нужда от нашата честност и вярност към самите себе си – в противен случай ние просто не можем да изградим добри отношения с тях.

"Аз съм абсолютно безразлична към техниката, – признава 37-годишната Люба. – А моят четиригодишен син просто обожава камиони и всички видове строителни машини. Наскоро на разходка видяхме висок ярко червен подемен кран. Той го гледаше с такъв блясък в очите, че и аз поисках да почувствам това, което толкова го възхити. И го видях: този червен цвят така ярко се открояваше на фона на къщите и сивото небе, че и на мен този кран ми се стори прекрасен!"

Човек трябва само да опита да приема този нов, свеж поглед върху света и всичко наоколо става по-ярко, живо, чудесно.

"Децата ни водят за ръка по все още неоткрити пътища: наравно с тях ние също ставаме първооткриватели, – казва детският психолог Татяна Бедник. – Те ни насърчават да играем, да мечтаем, да творим".

Кой възрастен сам ще пука сапунени мехурчетата или ще лепи картинки със забавни зверчета?

"Ние с децата в почивните дни правим в парка колиба, – с усмивка разказва 34-годишният Николай. – През седмицата понякога се улавям, че обмислям и планирам детайлите по предстоящия поход".

А 45-годишният Станислав отново се заема с музика, когато синът му започва да се учи да свири на китара. Не, за да мери с него сили и не, за да изглежда по-млад – просто, слушайки как синът му вдъхновен разучава „Yesterday“ на Бийтълс, бащата разбира, че много му липсва това увлечение, което някога е изоставил.

2. Да пораснеш

"Докато не се роди дъщеря ми, не мислех особено за утрешния ден, – казва 40-годишната Ана. – Но сега, когато имам Тони, буквално всичко се промени". Преди Ана е имала доста хладни отношения с майка си, а след раждането на бебето внезапно ѝ се приисква мама отново да е наблизо. "В първите дни се изненадах дори от самата себе си – исках да съм отново с майка ми, като че ли отново се превърнах в малко момиченце. И в същото време самата аз се чувствах майка на моето детенце".

Тази промяна на ролите може да ни разтърси, но без нея не може да се мине. По стълбата на поколенията сме се изкачили едно стъпало по-високо. Ние сме станали родители. Нашите родители – баби и дядовци. А на стъпалото, на което ние самите сме стояли наскоро, сега са се оказали нашите деца. Всичко се е променило: сега до нас стои детето, което доверчиво се държи за ръката ни.

Това чувство изпълва живота ни с нов смисъл. Но има и сенчеста страна, започваме остро да осъзнаваме, че самите ние не сме вечни. Тръгва си младежкото усещане за безсмъртие – изведнъж краят става възможен. И започваме да чувстваме уязвимостта на живота – и на нашите деца, и на нашия совствен. "Отдавна се занимавам с алпинизъм, но в последно време започнах да избирам само най-сигурните склонове – не искам да рискувам живота си заради няколко минути екстремност, като тийнейджър", – признава 36-годишният Димитър. А 40-годишната Александра, която по-рано не е обръщала внимание на своето здраве, сега редовно ходи на медицински преглед: "Имам три деца. Когато се грижа за себе си, аз се грижа и за тях".

"Нашето дълбочинно инстинктивно безпокойство за благополучието на децата ни ни кара да сме по-внимателни, предпазливи, съобразителни, – коментира психологът Михаил Папуш. – Ние се стремим да предвидим хода на събитията, за да се случи всичко благополучно, и това ни помага да постъпваме по-разумно и отговорно".

С появата на детето в живота ни всичко се променя: по стълбата на поколенията вече сме се качили едно стъпало по-високо.

3. Да бъдеш великодушен

"Сега са по-важни децата, а не аз" – до това откритие стига неочаквано 34-годишната Елена по време на майчинството. "Когато се родиха моите близнаци, предишните грижи и проблеми като че ли отидоха на втори план. По-малко зациклям на себе си и отделям повече внимание на друг". Такава промяна в приоритетите ни помага по-често да мислим за живеещите с нас хора. И тогава помощта за болни деца или грижата за бъдещето на планетата от абстрактна благотворителност прерастват в нещо съвсем реално. Ние ставаме по-отворени за другите, а това означава, способни на истинската щедрост, великодушие и солидарност.

„Децата ми ме научиха да бъда приятел с тях. Днес родителите често предявяват пред своето дете претенции, че не разкрива пред тях душата си, не споделя: „Как си? Какво става. Нищо не ми разказваш!". Но как самите ние общуваме с тях? Време е за смяна на стереотипите за комуникация, да се научим да разговаряме с децата си не отгоре надолу, а като с приятели, съвсем по човешки. Те имат чисто съзнание и тяхното мнение може да се превърне за нас в истинско откровение. Моите деца ми помогнаха да се отърва от много комплекси", – казва Ирина.

4. Да постъпваш честно

"В един прекрасен ден решихме да изхвърлим от дома си всички спиртни напитки, за да няма за нашите синове-тийнейджъри изкушение да пробват, – казва 44-годишната Нина. – Никакви събирания с приятели на бутилка вино, без бира пред телевизора. Но веднъж, завръщайки се вкъщи, открихме нашите деца подпийнали". Тогава на родителите става ясно, че без честни разговори няма да мине, – налага им се и да обясняват, и да обсъждат, и спорове да има.

"Децата изискват от нас истината, – подчертава Татяна Бедник. – И тук става дума не за философската категория „истина“. Те просто се нуждаят от нашата честност и вярност към самите себе си – в противен случай няма да успеем да изградим добри отношения с тях.“. Разбира се, може да се изкушим да шикалкавим, да премълчим за определени събития или за собствените си чувства. Но децата на всяка възраст винаги чувстват притворството... и без колебание ще ни дадат да разберем това. Било то чрез директни въпроси ("Защо каза, че дебелите лели са глупави?"), или чрез телесни неразположения и промени в поведението. В такива случаи е най-добре спешно и честно да обясните.

Децата са като огледало – веднага показват кои от обичайните ни реакции и действия не отговарят на истинските ни възгледи или желания. Те ни подтикват да се замислим над нашата собствена истина и дали си струва да сме фалшиви. А това е полезно и за нашите взаимоотношения, и за нас: когато сме верни на себе си, живеем с усещането за хармония, вътрешно равновесие и правота.

Децата ни порастват и ни предстои да ги пуснем на воля. И в пряк, и в преносен смисъл – други пътища няма. За 42-годишната Виктория това не е лесно. "Моят син Теодор реши да се занимава със сноуборд. А у мен всички зимни спортове предизвикват паника, откакто братовчед ми загина на планински склон, когато беше на дванайсет години. Когато Теди реши да се запише за уроци, намерих някакво извинение, за да му откажа. Мъжът ми застана на моя страна. Но синът ни продължи да мечтае и говори само за това. Аз реших да се обърна към психолог, за да се отърся от старата си травма. И преди три години намерих в себе си сили да подаря на сина ни за 13-тия рожден ден първият му сноуборд".

Тези, които не искат да предават и по-нататък такива негативни семейни "послания", могат да намерят помощ в психотерапията. "Израствайки, нашите деца ни напомнят, че не сме всемогъщи и просто не сме в състояние да направим всичко, което бихме искали за тях... както и за други хора също, – казва Татяна Бедник. – Да стигнеш до осъзнаване винаги е трудно".

Разбира се, предстои ни да преживеем страхове, да преодоляваме тревоги. Но ако успеем, самият преход ще стане естествено. "Преставайки да се страхувам, вече можех да дам на сина си пространство за самореализация, което не достигаше на мен самата някога – размишлява Виктория. – Сега, виждайки го уверен и щастлив, аз мисля, че това е наистина живото доказателство, че не трябва да се живее с постоянни опасения. Няма да придобиеш сили и да научиш нещо ново, ако не пробваш".

Възпитаваме не само ние: децата ни учат да гледаме с други очи и на света около нас, и на нашето поведение, решения и постъпки.

"Трябва да помним, че раждането и възпитанието на децата е един от най-важните епизоди от живота ни, от който могат и трябва да последват много други" – обобщава Михаил Папуш. Със стремежа си към свобода нашите деца ни освобождават. Ние трябва да сме готови с времето да им предадем отговорността за живота им, която някога сме приели върху себе си. И нима не е най-добрата награда да видим как нашите „птиченца“ уверено разперват крила за първия полет?