Навярно неведнъж сте попадали в ситуация, в която едновременно трябва да се справите с множество задачи: с едната ръка бъркате супа, с другата гладите бельо, а в това време детето ви подръпва отзад с въпроси какво ядат хамстерите, а главата (или гърбът) непоносимо ви боли. В такива моменти е по-малко вероятно да контролираме словесния си поток, който може да сполети първият, попаднал ни под ръка. И най-често този някой са нашите деца. Ето какво те могат да чуят.
1. "Остави ме на мира!"
Още може да се чуе и: "Как си ми омръзнал!" и така нататък. Да, понякога наистина така мислим и говорим. Но, ако твърде често се произнасят тези фрази, детето усвоява едно нещо: "Няма смисъл да се обръщам към мама, защото тя винаги е заета или уморена". И после като възрастни, децата не забравят тази липса на внимание към себе си и могат да припомнят това на родителите си.
Какво да правя?
Обяснете на детето кога именно ще намерите време, за да порисувате, да поиграете, да се поразходите с него. Например: "Много съм заета сега, дай ми 15 минути и ще ти разкажа с какво се хранят хамстерите".
2. "Какъв си..."
...и нататък всеки епитет, етикет, с който ние безмилостно награждаваме детето. Забележете, не постъпката, а човека! А понякога децата случайно подслушват какво ние говорим за тях на другите. И това е много обидно. Не забравяйте, че всеки епитет по адрес на детето (мързелив, бавен, тромав, мърляв) може по ваша воля да стане пророчество.
Какво да правя?
Оценявайте не детето, а неговата постъпка. То не е мързеливо и не е мърляво, просто днес нещо се бави и неволно се е изцапало.
3. "Не плачи, не бъди бебе"
Интересно, кой и кога е обявил, че сълзите са признак на слабост и че "добрите деца не плачат"? Израствайки с подобна нагласа, ние се научаваме да не плачем, но при това се сдобиваме и с психични проблеми. В края на краищата, когато плачем ние не избавяме ли организма от хормона на стреса, който излиза със сълзите (не забравяйте прекрасно чувство на облекчение след плач)?
Знаете ли защо не обичаме, когато децата плачат? Защото не знаем как да им помогнем. Никой не иска да признае своето безсилие. Крайната реакция при сълзите на детето (между другото, това е реален знак за родителската слабост) е физическо въздействие. Стандартната реакция – агресия, заплахи, нравоучения, сплашване, пренебрежение, игнориране. Желателна реакция – неутрализация на ситуацията, но за това първо трябва да се разбере корена на причината.
Какво да правя?
Избавете се от навика да потискате емоциите на детето и да го засрамвате заради сълзите.
4. "Почакай ти, той баща ти ще се прибере и..."
С такива фрази работят баби и майки, опитвайки се да вразумят непослушното дете. При това в детето се формират две чувства. Първото – пълно подкопаване на авторитета към "слабото звено", което заплашва с друг роднина. И второто – страхът от този "друг роднина", което е началото на директен път към невроза.
Какво да правя?
Да се справите сами. Има много начини да усмирите детето: неодобрителен поглед, мълчаливо пренебрегвайки крясъците му, спокойно обяснение защо не бива да се държи така... Изберете, което ви приляга.
5. "Хайде по-бързо!"
Тази разпространена фраза някои родители допълват с побутване с пръсти, въртене на очите и нервни движения. Разбира се, ние се дразним, когато децата дълго и безкрайно се оправят, бавно и неумело връзвайки връзките на обувките или обувайки чорапогащи. Но с вашата реакция на дразнене вие само събуждате у детето чувство за вина. Вината потиска психиката и по никакъв начин не мотивира да се извърши действието по-бързо.
Какво да правя?
Запасете се с повече време за детето си, опитайте се да се придържате към спокойния тон.
6. "Отлично!"
Изглежда, че и в похвалите има нещо лошо. Защо? Нима, когато подкрепяме действието на детето с устно поощрение, ние не го мотивираме за успех? Да, но ако с тази фраза поощрявате абсолютно всички действия на детето – от изяждането на супата до нарисуваната картина, то похвалата се обезценява и престава изобщо да означава нещо.
Какво да правя?
Опитайте се да хвалите детето само за онези постижения, които изискват реални усилия.
В нашето ежедневие има още много фрази, които ние изричаме случайно, по невнимание. Фрази, които могат да се превърнат в празноти във възпитанието. Трябва да се учим да не ги допускаме!
– На детето не бива да се говорят фрази, които могат да го накарат да изгуби вяра в себе си. Например, детето няма да започне да си учи уроците, ако мама смята, че то е "глупак". Защо напразно да губи време?
Евгения Чиркова