Добре, че децата растат постепенно.
Минах днес покрай едно училище, а там имаше момичета тийнейджърки. В класическият отрицателен смисъл на думата. Кецове, мигли, Мартин не ме кефи, Ники е идиот, Светла е глупачка, слушалки, депресия, мокър сняг. Погледнах към тях и си помислих: "Аааа, не... Моята Александра? Такава? Никога в живота ми няма да стане".
Или ето, например, отидеш до поликлиниката при личния лекар и се случи детска консултация. По коридора и стотинка не можеш да хвърлиш от дребосъци. Микроскопични, съвсем мънички. На някой бузите му са такива, че очите не се виждат, някой крещи истерично с квадратна уста, а някой току-що се е събудил и на лицето му е изписано такова щастие и блаженство, че целият този коридор веднага придобива смисъл. Само бебетата могат така да се събуждат. И си мисля: "И моята Алекс ли беше такава? Не може да бъде".
Или си спомням как самата аз някога ходех на консултации и Алекс също беше бебе. А на опашката в скута на една майка седеше 6-месечно дете. Не можех да откъсна очи от него, такъв гигант ми изглеждаше. Александра спеше в ръцете ми и очевидно сънуваше сън за кърмене, защото тогава нищо друго не се случваше в живота ѝ. А този младенец седеше делово в скута на майка си и навиваше на пръстчетата си косите ѝ, шляпаше я по бузите и ѝ бъркаше в очите. А аз го гледах и си мислех: "Това е невъзможно огромно дете. Моята Алекс? Такава ли ще стане? Невероятно".
Е, стана. И по-голяма стана. Ако успея да я спра и измеря, то примерно повече от два пъти. А на интелект не толкова. Отивам днес в стаята ѝ, а тя гледа анимационни филмчета с очила за гмуркане. Питам аз, защо? "За да не ми паднат очичките, мамче".
Добре, че децата растат постепенно.:)