Трудностите са необходими или как да отгледате децата си без чувство на вина

Ако нещо не се случва по план, започвате ли често да укорявате или обвинявате себе си: "За всичко съм виновна аз!"? Откъде у младите майки се взема чувството за вина и как да се предпазят децата от инфантилност разказваме днес в „Децата ни“.

За страха "да бъдеш лоша майка"

Чувството за вина у майките особено се засилва при тези на деца в предучилищна възраст. След като детето тръгне на училище отговорността за възпитанието му малко или много се разделя с педагозите.

Основният страх, който тормози майките е, че може би правят нещата не както трябва. Например, че се занимават твърде малко с развитието на детето или, напротив, твърде много. Мъчат ги въпроси да дават ли детето в ясла, градина или не. Накратко, страхуват се да не бъдат "лоши майки" за детето си. И именно този страх е скрит зад чувство за вина. Той най-често се среща при майки, които считат, че техните майки са ги възпитавали неправилно.

Когато стана много модна популярната психология, се наложи и идеята, че всички проблеми идват от детството. А значи кой е виновен? Мама! Тази теория много се харесва на всички и тя работи добре, докато нямаш деца. Но когато се появят деца, светът сякаш ти казва – ами хайде, давай, покажи класа сега, да те видим.

За наследството от соц-а

Българските мами събраха своите „дърва за огрев“. Тяхната система на възпитание беше по д-р Спок под мотото "Не разглезвай!". Не целувай излишно, не прегръщай, указвай как да се живее. И тази система доведе до чувство за липсата на любов при децата. Така че следващите майки взеха решение да обичат, прегръщат, задушават своите деца. Не дай Боже да имат някакви лоши емоции. Децата трябва през цялото време да са радостни. Поддържат ги за всичко, засипват ги с подаръци, за да са те весели и безгрижни.

Такова ограничение от всякакви проблеми, трудности и мъки доведе до това, че днес ние виждаме как някои деца израснаха инфантилни, уверени, че всички са им длъжни, а реалният им живот на възрастни започва едва след 40. И ако до тази възраст те се сдобият с деца, нерядко за тях се грижат баби и дядовци. Те виждат, че са отглеждали майка, която не е в състояние да се справя с детето си.

За чувството за вина

Има и трети вид – майките, които разбират, че не работи нито системата "не разглезвай", нито системата "глези“ и отговорността за възпитанието няма на кого да се прехвърли. Те психологически са хванати като в менгеме – "ти си виновна за всичко", "каквото и да се случи с детето, е по твоя вина". Изпадат в шок от въпроса: "Какво да правя, детето ми се бие с всички на две години? Аз съм виновна! Нещо не правя както трябва!". И трябва да ѝ се обясни, че примерно около тази възраст се формира агресивността на детето. Всички деца се бият в тази възраст. И това не е, защото тя е лоша. Или "Аз толкова се занимавам с него, а той не може да чете на 4 години!". Но чакайте, има физиология. Миелинизацията на мозъка приключва на 7 години. И детето ще започне да чете само след като при него са настъпили дадени физиологични процеси. А не защото мама нещо правилно или неправилно прави. Или пък "Моето дете е разпиляно, разсеяно и неорганизирано. Значи не го възпитавам правилно. Аз съм лоша". Но ние имаме работа с дете! И каквото и да го приучаваме, то все пак е все още дете.

За действията "за добро"

Сега на мода е ведическата психология. Ако използваме нейната терминология, има действия "в невежество", "страст", "за добро".

Когато изобщо не е имало информация как да възпитават деца, родителите са ги възпитавали в състояние на „невежество", интуитивно. След това, когато до тях започва да достига някаква информация, те започват страстно да следват. Например, следват течението "не разглезвай“ или другата крайност – угаждай за всичко. А изходът е в третия вариант – в действията „за добро“, използвайки знанието и прилагайки го тук и сега. Да се наблюдава и да се помисли – актуални и адекватни ли са знанията в този момент или не? Защото няма отговор на въпроса: "Ами, да накажа ли детето или не?". Няма общи съвети. Винаги трябва да се разглеждат конкретните ситуации. Да се подходи разумно, тествайки реалността. Ако детето е гладно, нещо го боли или е недоспало и не спира да плаче, то какъв е смисъла да го възпитавате? Нахранете го или го приспете, лекувайте. Неговата истерия не се дължи на лоши маниери, невъзпитаност или глезотия, а на обективни причини.

Но ако детето очевидно е сито, нищо не го боли, наспало се е, но изпада в истерия на произволно място? Например в магазина с искане нещо да му се купи. Тук трябва да се постави, обозначи границата – как трябва и как не трябва да се постъпва. Прилага се системата на поощрения с мярка и наказания. Но и не е изключено някои качества в него вече да са заложени в характера. Така че родителите е дошло време да махнат короната и да спрат да смятат, че изключително всичко зависи само от тях. Трябва да се действа според ситуацията, ползвайки знанията си, но не и да се разчита, че на 100% ще се получи този продукт, за който сте мечтали.

За страха от грешки

Още един огромен страх в родителите – да не нанесат психологическа травма на детето. Но нека да мислим – всяко развитие минава през трудности. Оказва се, че ако детето не изпитва никакви трудности и няма никакви проблеми – то ние спираме развитието му като цяло. Трябва да му предоставяме такива трудности, които ще бъдат преодолими за него. Но трябва да има такива!

Това е като с обучението за каране на велосипед. Ако искаш да научиш някого да кара, трябва да си близо до него. Неправилно е да седиш отстрани и да подвикваш: „Ти какво, още ли не можеш да караш колело?!". Трябва да придържате кормилото, да обяснявате как да се въртят педалите, да придържате и бавно да пуснете само детето. Но погрешно е също така сами да се качите на колелото и да се возите, уж показвайки. Това не е обучение.

Чувството за вина в съвременните майки не е случайно, защото то ги кара да бъдат осъзнати. Не сляпо да използват един съвет, а да вникват във всяка ситуация, да я разбират. Всичко това е възможно. В края на краищата, децата все пак ще пораснат, независимо дали правите грешки или не. И, както се казва, всяко дете ще намери за какво да се оплаче от майка си на психоаналитика. Не защото тя има някаква вина, а всичко има причинно-следствена връзка. Когато детето отиде на психолог, то все ще се оплаче от нещо. Така че – не се страхувайте да правите грешки.