"Много познати си бъбреха вече за второ дете. А на мен това ми изглеждаше като самоубийство...".
Никой няма да разбере една жена в състояние на следродилна депресия по-добре от тази, която е преминала през нея. Предлагаме ви историята на една жена, преминала през това състояние и, на практика, справила се с него. Може би нейният опит ще бъде полезен за много други.
Аз съм "щастлива" носителка на следродилна депресия, плавно преминала в обикновена депресия. И, освен това, съм перфекционист. Когато бебето се роди, честно казано 3 месеца въртях като мишка в колело, опитвайки се да върша ЦЯЛАТА работа вкъщи, измъчвана от отговорност, тревожност и без никаква почивка.
Не знаех как живеят другите хора, другите майки, как организират своя бит и кой им помага. Когато бебето стана на 3 месеца, започнах да имам проблеми със съня – не можех да заспя по няколко дни. Но кърмех и в този момент нямаше как да ми помогнат нито мента-глог-валериана, нито приспивателни. Бях постоянно разстроена, нервна, зла, нещастна, които са добра среда за развитие на депресия, подсилена и от хормоналните промени. Много добре виждах, че с мен нещо "не е както трябва" и искрено и честно се опитвах да изляза от това състояние – с мъжа ми прибегнахме до помощта на бавачка, така че 1-2 пъти в седмицата да мога да изляза от къщи без бебе за по 3 часа (в паузата между храненията). Четях весели, ненапрягащи, забавни списания, но това не помагаше особено. Общувах с други мами, например с тези, с които срещнах в родилното и на консултации, и чиито деца бяха на моята възраст. Те бяха предимно жизнерадостни и увлечени от памперси, кашички, захранване. Много от тях си чуруликаха за второ дете, а на мен това ми изглеждаше явно самоубийство.
Веднъж в полезрението ми попадна тест за определяне на депресия, тревожност и т.н. В него много ме изненада въпроса "Имате ли планове за бъдещето?". Имах чувството, че животът ми вече е свършил и никога и нищо не може да ме зарадва, да не говорим за планове. На практика единствената емоция, която изпитвах беше раздразнение. От мъжа си, че не ми помага, от детето си, че не заспива в момента, в който го слагам да спи, от себе си, че не мога да спя нормално. Тази емоция беше основната три години и половина.
Не обичам патоса, но още една емоция беше "душевната болка" (дори не знам как още може да се нарече). Един ден, 31 декември, сериозно няколко часа си мислех как да скоча през прозореца. Спря ме мисълта, че много ще огорча родителите си и съжалявам сина си.
Често четях из мама-форумите „да, и на мен ми е трудно, но като погледна в очите на детенцето и веднага светът ми се струва розов". При депресия този механизъм просто не работи. Фразата "вземи се в ръце" предизвиква недоумение; тя звучи като предложение да отлетиш към Сатурн. Струваше ми се, че съм на една такава нещастна, депресирана и уморена. Дори и да осъзнавах, че ми е провървяло значително повече от на много други – имах пълен комплект ръце и крака, добър съпруг, здраво дете, покрив над главата си, не гладуваме, живеем в голям град, където човек може не само да си изкарва хляба, но и да се позабавлява.
На въпроса "подкрепя ли мъжът жена си в състояние на депресия" може да се даде същия отговор, подобно на въпроса "подкрепя ли мъжа жена си с ангина". Ясно е, че в състояние на болест част от домашните си женски задължения жената понякога не може да изпълни. И целият въпрос е в това, готов ли е мъжът да поеме тези задължения (при условие, че има време). При мен вследствие на депресията и други причини се получи сериозен срив на силите, и то за дълго. Мъжът ми безропотно няколко седмици вареше спагети с колбаси, купуваше продукти, но не чистеше, не разтребваше, не переше, не къпеше детето и т.н. В някакъв момент осъзнаваш, че дори ако съпругът ти те подкрепя, все пак трябва да станеш и да почистиш. Чувала съм, че някои мъже мърморят на жените си, че те са в такова състояние и нищо не правят, „че не е същото като преди". Мисля, че бъдещето на такива бракове е предрешено.
За да изляза от това тежко състояние, аз се разхождах през деня по улиците 4 часа (с детето), обърнах се към психолог, трима психотерапевта, двама психиатри, преминах 14 (!) сеанса по холотропно дишане и 20 сесии на акупунктура.
Много ми помогна един психотерапевт – както с дълбинна терапия, така и с непроизволно превключване на вниманието от мен към други хора. Това консервира моята депресия, но не я премахна. В резултат на това трябваше да се обърна към 3-и 4-ти психотерапевт, който ми назначи най-ПОДХОДЯЩИЯ антидепресант (след 9 месеца лечение с неправилен).
Вземайки го 4 месеца, забелязах, че се радвам на живота, успехите на сина си, на секса с мъжа си, по-добре спя, обичам хората, искам да ходя на кино, да си купувам нови джунджурийки и дрешки, да чета, появиха се планове за бъдещето, исках да разцелувам бърборещите роднини, искам да работя, да ходя на почивка на странни места и т.н.
Заключение: момичета, ако имате лошо настроение и сте уморени, повярвайте, това се случва почти при всеки. Ако ви съветват "вземи се в ръце", то махнете се от този човек на безопасна дистанция без обяснение. Ако имате подозрения за дълго непреминаваща депресия, то отидете на психотерапевт.
Да, психотропните лекарства имат много странични ефекти (открих на себе си половината от тях). Приемът на психотропни лекарства не е съвместим с кърменето. Психотерапевтът ми препоръча да спра кърменето, когато детето беше на 7 месеца. Аз не послушах, защото мислех, че ще бъда лоша майка, ако постъпя така. Сега разбирам, че това е било грешка – трябваше да се спра кърменето и да се лекувам.
За това как да изберете психотерапевт може да се говори дълго. Има специалисти, които срещнах и ми изписваха малко количество лекарства, които трябва да се вземат ситуативно, а един от тях ми изписа огромен списък с лекарства, които трябваше да вземам дълго време. В резултат се спрях на такъв специалист, който ми изписа малко количество лекарства, но с дълъг курс на прием. Също така е важно колко е уморен от работата си и професионално деформиран един такъв професионалист. Мисля, че ако ви слуша и на всичко мълчаливо кима разбиращо без да обяснява нищо, това не е съвсем добре, а ако анализира, обговаря и обяснява вашите проблемни ситуации – това е много по-добре.
Има златно правило – колкото по-дълго сте се намирали в едно лошо състояние, толкова по-дълго ще излизате от него. Но пълноценният живот без депресия си заслужава, честно.